Първият български национален и държавен герб е регламентиран с Търновската конституция от 1879 г.: “златен коронован лъв на тъмночервено поле. Над полето – царска корона”. Този знак е пряко продължение на възрожденската традиция в българското общество, когато се припознава лъвът като български национален символ. За прототип служи изображението от популярната сред възрожденския елит “Стематография” на Христофор Жефарович (1741 г.).

През 1881 г. в пълния вариант на герба са добавени щитодържачи с национални знамена – този дизайн с леки графични вариации се запазва до средата на 20-те г. на ХХ в. Характерно за периода е, че националният герб често е бил смесван с владетелския, както от съвременници, така и от изследователите по-късно.

Идеен и художествен завършек гербът получава в средата на 20-те г. на ХХ в.с утвърждаването проекта на Стефан Баджов.

С обявяването на страната за “народна република” (1946 г.) се нарушава естествената хералдическа традиция и гербът е прекроен по съветски образец, в духа на т. нар. “социалистическа хералдика”.

През 1990 г. социалистическата символика е обявена за незаконна и след 7-годишен дебат е приет сегашният национален герб.